Декративни масички с индиректно осветление

Масички с крака от масив, с монтирано индиректно 12 волта осветление. Цената включва светодиодите и адаптор.
Подходящи за поставяне на саксии, сувенири, статуетки и други.
Възможно е и изработване на масички, етажерки и цветарници по заявка на клиенти.
Цената за черните масички е 15 лева без адаптор.
За кварталите Младост и Дружба доставката е безплатна.
За информация
0889900580
Георги Джендов

Кратък руско - български яхтен речник

		Краткий яхтенный словарь  корпус яхты yacht hull нос корма правый борт левый борт транец бак люк bow stern starboard port (portway) transom foredeck hatch парусное вооружение rigging мачта грот гик каретка гика-шкота оттяжка гика топенант завал-таль стаксель (генуя) трос закрутки шкот фал mast main (mainsail) boom mainsheet traveller kicking strap (boom vang) topping lift prevention vang, preventer jib (genoa) furling line sheet halyard курсы относительно ветра points of sailing левентик бейдевинд полный бейдевинд галфвинд бакштаг фордевинд наветренный подветренный head to wind close hauled close reach beam reach broad reach dead run (running before the wind) windward leeward маневры maneuvering привестись увалиться поворот оверштаг поворот фордевинд head on bear away tack gybe (jibe) под мотором under motor вперед назад снизить обороты стоп машина (нейтраль) заглушить двигатель ahead reverce slow down out of gear (neutral) stop the engin дельные вещи и оборудование . лебедка утка клюз / полуклюз стопор кранец отпорный крюк тузик winch cleat fairlead jammer fender boat hook dinghy (tender) команды orders травить (шкот, фал) раздернуть, полностью отдать выбирать, добирать поднять (парус) ease let fly sheet in rise узлы knots беседочный узел прямой узел / рифовый узел bowline reef knot погода weather, air порыв, шквал циклон прогноз погоды gust depression, low pressure system weather forecast суша land мыс залив бухта дно скала, риф мель (как правило каменистая) отмель (как правило песчаная) маяк буй, бакен headland gulf bay bottom reef shoal shallow light house buoy спасение, опасность rescue, emergency спасательный пояс спасательный жилет спасательный плот спасательный круг фальшфеер, сигнальная ракета человек за бортом! тонуть противопожарная кошма огнетушитель life belt life jacket life raft lifebuoy flare man overboard! (MOB) sink fire blanket extinguisher

Това също е много полезно

Пиратски съкровища на Сейшелите - част втора - Гоа

 

 ГОА

         Май същият онзи Васко да Гама, който пътьом и между другото бе открил Седемте сестри, наречени по – късно Сейшелски острови, бе първият португалец зърнал западната индийска перла Гоа. Като мореплавател и авантюрист набързо огледа обстановката. Не намери нищо чак толкова интригуващо и интересно, заби бялото знаме със синият кръст и изду платна на юг. В търсене на нови територии за техни Кралски Величества в Лисабон.

 

 
  Португалският флаг по времето, когато са се развивали описваните събития.

         Това се бе случило преди доста години. Около 150. Техни величества – и преди и сега, знаеха, че е безумно да се мисли за подчиняване на целият индийски субконтинент. Колкото и примитивни, колкото и миризливи да бяха тукашните, все пак цивилизацията им бе доста старичка.

         За това заръката свише бе колонизацията да не залага много – много на териториалните активи, а да се концентрира върху нещо по - лъщящо, блестящо и лесно преносимо.

         Короните добре знаеха, че са с доста гърди зад източните си съседи – испанците. Последните използваха всички методи, даващи им предимство чрез огъня, меча и корупцията. И ефективно, безмилостно и през реки от кръв, в долната Америка пълнеха галеон след галеон.  Със злато, сребро, скъпоценни камъни, и краен получател кралският дворец в Мадрид.

         Колко от тези претъпкани корита достигаха до своя адресант е отделен въпрос. За това е и настоящето писание, за да хвърли известна светлина върху споменатия въпрос.

         Та в далечен Лисабон гледаха всячески да компенсират тягосното и унизително изоставане. Индия бе доста далеч за пращане на постоянни морски единици. За това най – логичното се развиваше по план и следваше своят неумолим ход.

         Църквата, къде с морков, къде с тояга успя да омае доста голяма част от полуголите и рядко къпещи се туземци. Богатите сахиби вденаха, че това е едно необходимо зло, и къде доброволно къде – не, даряваха по някоя и друга нищожна част от бездънните си съкровища.

         Така че, не отне повече от 10 - 15 години / за онова време, това си е яко постижение/ за да може новата катедрала да стане любима атракция на местния плебос.

         Сахибите между другото, малко късно се усетиха с какви простотии португалските мисионери пълнят главите на наивните им подопечни.

         Но когато един от баш баровците се забърка с дъщеричките на водач на слонове от съседното село, работата стана дебела.

         На служителят божи хич не му пукаше, какво е правил с двете 10 – годишни близначета дебелия шопар. Фактът, че едното бе умряло от спонтанен кръвоизлив, също му беше през расото. Все пак имаше някакви смътни спомени от редовните им посещения в катедралата. С баща им и цялата фамилия. Последната май включваше половината село.

          Но служителят божи силно се впечатли, че раздираният от мъка баща се обърна първо към него. Пък и къде другаде да отиде? Така наречените „органи на реда” получаваха парите си от въпросната прислойка. Която, от само себе си се подразбира, включваше и дъртия перверзник.

         В този мързелив, късен следобед /при него всички следобеди бяха такива/, последния блаженно се излежаваше между масивните колони на откритата веранда. Да описваме дебелите възглавници, отрупаната маса, полуголите хубавици на малко по – нормална възраст, дузината безшумни слуги, седемте гавази с пушки, саби и помпозно – кичозни униформи е излишно и безмислено. Да не забравим и двамата черни кльощавела, които монотонно клатеха огромни витрила от някаква птица на изчезване.

         Важното е, че в далечния край на маникюрираната ливада се появиха бащата и попа.  Следвани от една доста внушителна тълпа, може би цялото село на злощастното, вече мъртво девойче.

         Няма да влизаме в подробности около това, как се развиха събитията в следващите два часа. Само ще споменем, че след като дебелия и попа си размениха по няколко думи на ухо, тълпят която иначе беше доста войнствено настроена, се оттегли към набързо разгръщащите се направо на тревата покривки. Те бързо се покриваха с всички видове месни, безмесни, морски, сухоземни и фърчащи неща и същества. Надлежно подправени и минали през подходяща топлинна обработка.

         На сахиба, попа и бащата бе поднесено отделно и усамотено.

         Слугите бяха още по – безшумни. А клоуните с пушките и сабите заеха права разделителна позиция между тримата преговарящи и онези край покривките. Те пък от своя страна здраво наблегнаха в дегустирането на всичко което ставаше за ядене и пиене. Накрая малко от тях помнеха за какво бяха дошли.

         Оттатък, при тримата нещата тръгнаха на висок тон. След няколко минути и още толкова поклони и теманета, разговорът излезе от емоционалното и навлезе в рационалното. С всичките му там баламосвания, надлъгвания и пазарлъци.

         Някъде надвечер, преди червено кълбо да се гушне зад линията на безкрая, нещата бяха уредени както следва:   

         - на другият ден, съсипания от мъка баща получи цял сандък, среден размер с неща лъщящи, блестящи и лесни за пренасяне.

         - попа, за посредническата и умиротворитена мисия – същата комбинация, но в сандък с няколко идеи по – малък.

         От своя страна дъртият нерез едва дочака другите двама да напуснат безсрамното му по размери имение. Извика шефът на частната си армия и даде заповед.

         След една седмица всичките сахиби от съседните райони бяха поканени на обилна гощавка – при закрити врати.

         Резултатът от гощавката със статут на конференция, и финал на оргия бе ясен.

         Тия попове, за съжаление, бяха придобили много власт, и трябваше да се съобразяват с тях. Добрата новина бе, че и те си имат цена. И намазняците с охота щяха да я заплатят за да ги имат на своя страна.

         Вярата в кръста и в някакъв смръдльо, когото го били ковнали на дръвцето, изискваше подчинение. Подчинение на точно тези, които разправяха врели – некипели за онзи – ковнатия. Попа го знаеше, научиха го и сахибите. От този момент нататък божият служител бе горещо канен и желан гост в безбрежните им дворци. От този момент нататък подземията на катедралата зопочнаха да стават теснички за сандъци и сандъчета във всякакви размери. От този момент нататък решаването на проблемите прие обратен знак.

         Решаваха се не в дворците, а в селата. Да си богат е дар божи, да си беден е наказание свише. За това си го понасяй надлежно!

         При най – малкият повей на нещо нередно, попа, а и другите след него слизаха сред народа за да му обяснят колко е виновен в своето недоволство. Че бог ги наказва, че трябва да се мълчи и търпи. Че гневът божи е свещен и не трябва да се предизвиква.

         И народът, нали си е наивен, тъп и глупав вярваше на всичките тези простотии.

         Лошото е, че и много от поповете вярваха. Но въпросът не стоеше така за Негово Величество вице – краля на Португалия Франсиско Хосе де Сампаьо е Кастро и Архиепископа на Гоа Инасио де Санта Тереза. Те благославяха денят, в който обругания баща  се бе обърнал за помощ към главата на зараждащата се католическа енория. От тогава бяха минали доста години, има – няма 100 – тина. Но златната, и в прекия и в преносния смисъл връзка между поповете и сахибите бе укрепвала с всеки изминат ден.

         Те знаеха, че половината от това, което в момента се товареше на тежката галера е предназначено за краля и църковните велможи в Лисабон. Но на толкова хиляди километри, кой в двореца и кой в сараите на величествената катедрала знаеше – „половината” на колко?

         При разтоварване винаги присъстваха техни представители. Но срещу ковчеже среден размер, кой знае защо, все си намираха някаква работа.

Пиратска история на Сейшелските острови - част първа

Не знам дали разбрахте, но аз също така и пиша.

Нека долното да е нещо като зарибяване.

ако дойдете на курсовете, ще има още много да научите и преживеете!

Злато, страст и кръв под Южният Кръст

Пиратска история на Сейшелските острови

За улеснение на читателите, всички райони, държави и местности ще бъдат споменавани с настоящите си имена

 
Оливие Лавазьор

 

 

         Тежката котва глухо тупна на пясъчното дъно. От горната палуба на елегантната бригантина капитан Лавазьор с престорена ленивост нареди:

         - Оставете я да легне по течението и пригответе за спускане дългата лодка.

         Тази команда, общо – взето бе ненужна. От момента, в който с курс север – североизток подминаха остров Дезрош, най – южния от архипелага Амирантес, цялата банда бе готова за този момент. Знаеха, че ще е трудно, тежко и неудобно. Но във всички подобни случаи работата се вършеше с неподправено удоволствие. Това нямаше да им е първото разтоварване на заграбено съкровище. Със своя капитан го бяха правили вече седем пъти. И все по северните острови на Сейшелският архипелаг.

         - Никога по повече от едно съкровище на един остров! - мъдро съветваше французина. Но добавяше: - Освен ако островът не е достатъчно голям.

         Разбира се, можеха да го заровят и скрият на Мадагаскар или на Сент - Мари –  80 километра изваяна от боговете земя.

         Но Мадагаскар, въпреки огромните си разстояния, изобилието от удобни и защитени заливчета и девствени плажове, все пак беше населен. С население колкото любопитно, толкова и крадливо. На тези ширини и на този чист въздух, кораб можеше да се забележи от 15-20, дори и 30 мили. Ако си се покатерил на някоя висока скала, разбира се. А Мадагаскар, определено, не се славеше с особено равнинен релеф. Колкото до Мари – Луиз, само за няколко години се бе превърнал в любимо свърталище на  кой, от къде му дойде на ум да се занимава с този древен занаят – пиратството.

         Коморските острови също бяха опция. Но малките им размери, ниският ланшафт и наличието на туземци с доста неопредален произход и религия, правеха криенето на съкровища доста необмислена постъпка.

         Преди години капитан Белами - една друга легенда в този занаят, с когото дълго плячкосваха къде какво им падне из Карибите, го покани на обяд. Капаците на задните, богато инкрустирани илюминатори бяха вдигнати и свежият хлад на септемврийският бриз свободно обхождаше просторната кабина.

         Към края на обяда, към който ще се връщаме доста често, старият вълк изчака Оли, леко да се уригне и извини. По тези ширини, този ритуал бе задължителен. Показваше признателност и благодарност за добрата храна, споделена на масата.

         Белами също последва обичая и тежко се облегна на масивния стол.

         - Оли! – По близките му приятели го наричаха така. Но това обръщение горещо не се препоръчваше да се използва ако познавате Оливие „Лешояда” Лавазьор за по – кратко от две години. Известно количество новобранци си бе загубило главите в старание за фриволно фамилиарничене. - Доколкото разбирам си получил заповед от двореца да се прибираш във Франция.

         Лавазьор бавно потърка десният си клепач. От едно известно време левия не го слушаше. Миналата година, синът на някакъв търговец, чийто кораб току-що бяха взели на абордаж, реши да се прави на герой. Наистина, беше два пъти по-едър от Оли. Единствено пъргавината и отличната ръкопашна подготовка, която бе придобил в Армията и Флота, спаси главата му. Но острието на другата сабя резна левият чу клепач и леко засегна очната ябълка. Болката не беше толкова голяма за да попречи на освирепялият от това своеволие Оли да съсече самозабравилият се нахалник. И всички останали пътници и екипажа. Смъртта бе отложена само за седемте жени и четирите девойки. Няма да споменаваме възрастта им – за да не омерзаеме това, общо - взето  придържащо се към историческата истина четиво. Отложена точно с толкова, колкото бе необходимо да им се изреди целият екипаж. По няколко пъти. След три дни, за да не цапат ножовете си, живи ги хвърлиха на надушилата обилна вечеря глутница свирепи акули.

         След години капитан Роджър създаде, ако така може да го наречем „Морален кодекс на пирата” и изнасилването се забраняваше най-строго. Наказваше се със смърт или изоставане на безлюден остров – което си беше едно и също.

         Повдигането на клепача бе последвано от тежка въздишка.

         - Има такова нещо. - бавно отговори Лешояда. Искат да се прибера с всичките си кораби, плячката и екипажа. Войната свърши и това е обща заповед до всички корсари.

         С престорено внимание, другия капитан заразглежда ноктите на дясната си ръка.

         - Защо ми се струва, че нова не те изпълва с възторг?

         - Възторг ли? – раздразнено се изсмя Оли. Как ме виждаш във военна униформа? Под устав и да се подчинявам  на някой, който вижда морето само от прозореца на кабинета си?

         - Но ти, нали точно от там си тръгнал? Всичките ти умения – морски, навигационни и военни са от службата ти при краля?

         - Това е факт, който никога не съм отричал.- малко нервно отговори Лавазьор. – Но на тебе ли трябва да обяснявам каква е разликата между редовната служба и нашия занаят. Нямаш началници, взимаш сам решения...

         - И не на последно място, работиш и печелиш само за себе си.- прекъсна го Белами.

         - Точно така! На всичкото отгоре искат да декларирам цялата плячка, която съм събирал последните три години.

         - И да ти вземат половината. – като ехо допълни мрачната перспектива англичанина.

         - Няма да стане! – рязко отбеляза Оли. Повъртя ножът в ръцетте си и бавно попита:

         - ОК, приятелю, ти на мое място какво би направил?

         Другият пресуши кристалната, пълна с ароматно бяло вино от южните склонове на Франция чаша, и каза:

         - Оли, виж сега! Първо, аз служа на друг крал. Ние англичаните знаем, че по дипломатичаска традиция, този мир няма да изтрае дълго. Лордовете все ще измислят някакви интереси на короната, и ще намерят с кой да се заядат. Така че, за нас работа все ще се намери. Докато вие французите, как да го кажа, сте доста по – ограничени откъм морски амбиции. Второ, струва ми се, че ако откажеш да се подчиниш и прибереш корабите си и екипажите във Франция, тук по Карибите ще ти стане малко тясно. Да оставим другите, но и твоите хора ще започнат да те притесняват. За това исках да чуя дали имаш някакви планове и да видя, аз с какво мога да ти помогна.

         Лешояда почеса левият си клепач и каза:

         - Остава ми окончателен разговор с екипажа, но общото настроение е да продължим занаята. Очевидно е, че тези води ще станат малко теснички за нас. За това мисля да започнем набези по западно – африканското крайбрежие. Да видим какво може да плячкосаме от пристанищата и корабите със стока и роби. От там – през нос Добра Надежда да се установим на Мадагаскар. Пък и знаеш, че Индийският океан не е толкова опасен като Адриатическия.

-                                                                                                                                                                                                                  - Вярно е! – съгласи се англичанина. – Чувал съм, че там вълните са по – малки, по – дълги и по - плоски. Циклони и тайфуни има само на ширините на Мавриций и Реюнион. И чак горе към  Малайзия и Китайско море.

-                                                                                                                                                                                                                  - Е, - весело разпери ръце Лешояда.- Чак до там нямам намерение да плавам.

-                                                                                                                                                                                                                  - Не ти и трябва. – компетентно отбеляза Белами. – Стига ти да се въртиш около Мозамбикският канал и на линията Сингапур – Южен Мадагаскар.

-                                                                                                                                                                                                                  Лавазьор се замисли. Плановете му бяха точно такива. Но да се изхвърля пред по – възрастният си колега, учител и ментор бе крайно непочтително.

-                                                                                                                                                                                                                  -Белами, прятелю, благодаря ти за съвета. Точно така ще направя.

-                                                                                                                                                                                                                  Погледът му се измести към хоризонта, където след около час слънцето щеше да се скрие зад девствената джунгла на Тортуга.

                            - Много бих се радвал, ако преди отплаване ми гостуваш на галерата.

                            Старият морски вълк тежко се изправи.

         - Благодаря ти за поканата! Наистина имаме още за много неща да си говорим. Но утре при първи прилив вдигаме платна за Куба. Нещо става по източното крайбрежие на Северна Америка. Доколкото надушвам работата върви към независимост на седемнайсете щата и искам да съм там. Има ли война – ще има работа и за нас. Оръжие, контрабанда – знаеш упражнението. – замисли се за миг и добави. -  Но ще ми позволиш ли още един – два съвета?

         - Разбира се! От теб винаги...

                            Белами го изгледа с неудобство.   

                            - Извинявай, че ще прозвучат малко като наставления, но в нашият занаят нищо не трябва да се оставя на случайността.

         - Разбира се! – съгласи се Оли

         - И така! Ако съм на твое място, първата ми работа ще е да сменя галерата с някоя по – бърза и маневрена бригантина или слууп.

         Оли кимна.

         - Второ, имай впредвид, че отказът ти да се върнеш във Франция ще ядоса много хора. Хора на доста високо ниво и хора, които не забравят подобни своеволия. А не знаеш, дали след години няма отново да опреш до тях.

         „Дано не се налага!” помисли си Лешояда. Той сам не знаеше, че точно това, след време щеше да го качи на въжето.                   

         - И трето! – старият морски вълк бръкна в шкафа с карти и извади два свитъка. Разтвори ги на края на голямата маса и заби пръст в средата на едната.

         - Миналата година попаднахме на португалски кораб с роби. Знаеш как е...тях продадохме, двама от екипажа се присъединиха към нас. Останалите – под ножа... Та португалците преди около сто години имали някакъв мореплавател – Васко да Гама.

                   - Мисля, че го споменаваха във флотската академия...

                   - Та той пръв открил тези острови. Наричат ги Сейшелски...

                   - Само съм чувал за тях.

         - Няма значение. Тази карта, първата, е копирана от оригинала – на да Гама. А тази, втората. – той разгърна и вторият свитък . – е португалска адмиралтейска карта. Както виждаш, много по – подробна е.

         - Както ти казах, чувал съм за тях. Но също така, че там живеят само 150 – 200 човека...

         - Нали точно за това говорим? – назидателно го изгледа стария вълк.

          Лавазьор премигна със здравото си око и промълви:

         - Не разбирам..

        - Приятелю! – потупа го по рамото големия англичанин. Когато дойде време да си криеш плячката, къде предпочиташ, да го правиш? Някъде където могат да те видят, или на място, което само ти си знаеш, и няколко нещастника, които ще закопаеш заедно със златото.

        

         Бяха изминали три годинини от този разговор и Оливие „Лешояда” Лавазьор въобще не съжаляваше, че е послушал по – възрастният си колега.

         Поне за някои неща...

         Още преди да се стъмни бяха приготвили малката клада в дъното на обраслото с кокосови палми заливче. Целта беше, когато падне нощта, дългата лодка с натовареното съкровище по –лесно да се ориентира. Те така или иначе щяха да направят доста курсове. И цялото невероятно богатстно на португалските големци щеше да бъде стоварено през нощта. Самото скриване щеше да започне сутринта.

         Лешояда бе изпратил другите си два кораба да охраняват операцията. Единият бе отпуснал платна между Махе и Силует за да наблюдава южните и западните води. Вторият бе закотвен пред малкото островче северно ог Гласи.

         Но и трите кораба имах пряка видимост помежду си. Ако се появеше непредвиден натрапник, сигнализацията щеше да бъде мигновенна. Със съответните действия... Пак храна за акулите.

         Предишните пъти бе крил съкровищата си на Ла Диг, Фелисите и Силует. Беше си направил труда да се завърти и около остров Арид. На места скалите бяха толкова непристъпни, че се наложи да монтират импровизирана лебедка за да спуснат тежките дървени сандъци в дълбоката пещера, чийто вход приливът толкова добре прикриваше. Е, наложи се на финала да нахвърлят и доста камъни. Първо, за да скрият по – добре входа на пещерата, и второ, да затъпят миризмата, която само след няколко дни щеше да се понесе от тримата нещастни негри, които взеха дейно участие в заключителната фаза на мероприятието.

         Лешояда си имаше собствени критерии. За въпросната фаза подбираше тези, които му бяха най – противни и несъмпатични. Но верен на галската си лукавост, нареждаше на екипажа да се отнася малко по – добре с тях. Екипажът от своя страна знаеше номерата му, и седмици преди да се закопае поредното съкровище клетите чернилки се чувстваха едва ли не част от престижното братство. Получаваха нови дрехи, по – добра и обилна храна...И задължителните златни обеци. Единственото до което им се отказваше достъп, бе оръжие. Обещаваха им го за „понататък”. Процедурата бе до болка позната. „Избранниците” под зоркият поглед на капитана послушно и ентусиазирано подреждаха дузините сандъци, ковчежета и бали с ценни платове. Накрая, в зависимост от размерите на пещерата или изкопаната дупка, само за секунди прегръщаха съкровището или посечени или с куршум в главата.

         Останалите главорези чинно изчакваха капитанът им да се качи в дългата лодка и без много коментари се връщаха на чакащия кораб.

         Случаят с португалското съкровище беше малко по – особен. Лешояда, като всяка хищна креатура притежаваше животински инстинкт. Та този инстинкт, му подсказваше, че подобно невероятно съкровище заслужава доста по – специално внимание по отношение на скриватнето.

         Още преди години когато за пръв път прекара корабът си между главния остров Махе и мъничкия Терез, пред него се откри неописуемата прелест на залива Бо Валон. Покрай Монт Матупа свиха на дясно и капитанът даде нареждане да се движат по – близо до брега по посока на кристалните и девствени плажове в далечината. За щастие разстоянието до брега бе достатъчно за да избегнат коварната подводна скала затаила се само на няколко фута под водата. Видяха я навреме, заобиколиха я, отбелязаха я на своята карта и доста по – внимателно продължиха напред. Лавазьор може да ползваше само едното си око, но от този факт въоще не следваше, че ползва половината си зрение. Той веднага забеляза малките скътани заливчета, дивата тропическа растителност и огромната необрасла скала точно над плажовета на  Бел Омбр. Животинското отново се обади, и той си обеща един хубав ден да се покачи на тези хиляди тонове вулканична маса.

         Покачването се случи на следващият път. Пак бяха плячкосали 10 – тина кораба и пак се наложи да крият всичките тези сандъци, ковчежета, бурета и безкрайни топове ценни платове. Тогава остави част от екипажа на плажа. Зажаднелите за твърда почва под краката си пирати с диви викове забиха лодките в ослепителният пясък. Придърпаха ги по – навътре за да не ги отнесе приливът, и оставиха двама – трима да ги наглеждат. И се втурнаха в тропическата гора. Трябваше  да се попълнат запасите от вода и храна. Малкото поточе, което услужливо се спускаше от планината над Бо Валон щедро им предложи своята бистра свежест. Банани, папая, манго, лимончета, кокосови орехи имаше в изибилие. Откъм дивеч бе по – скромно, но пък за сметка на това огромните костенурки и врящата от тропическа риба вода попълниха този пропуск и щедро разнообразиха менюто.

         Шепата туземци все още населяваха източната част на острова и не се наложи да се пролива невинна кръв. Плахите подмятания, че можеха да намерят някоя надарена креолка, веднага бяха замразени.

         - Когато се върнем на Мари – Луиз, оправяйте колкото искате жени! Тука сме по работа! – Лешояда Оли бе кратък и ясен. Възражения, както се досещате нямаше.

         Когато след два дни се върна от поредното закопаване на остров Фрегат, времето нещо се поразвали. Явно някъде около Мадагаскар вилнееше циклон и неговата опашка шибаше Сейшелите.

         Вълните не бяха високи. Но сивото навъсено небе им даваше оловен оттенък. Вятърът бе под 20 възела и отнасяше гребена само на деветата вълна. На няколко пъти изшиба типичният тропически дъжд, но той беше предвиден и хората, по корабите и на брега останаха относително сухи.

         На връщане от Фрегат, още щом подминаха опасните подводни скали между Гласи и Бо Валон, здравото око на французина се впи във вулканичните скали. Той бавно огледа хризонта, облаците над себе си и усети вятъра. Разбра, че в близките 3-4 дни времето няма да им даде попътен вятър. За това нареди два от корабите да остана на стража, а третия да се докара на брега при прилив. Да се завърже и укрепи. Отливът бе почти два метра, така че предоставяше отлична възможност да се почисти дъното му. След него и другите два кораба щяха да минат по редът си. Още от Карибите знаеха, че най – добрият начин за почистване на корабно дъно от миди, водорасли и раковини бе с обвивката на кокосов орех. Колкото по – стар, толкова по – добре. А по плажа буквално се спъваха в тях. Пиратите се заеха с тази досадна но изключителна важна работа. В топлите води по тези ширини, ако два – три месеца не си чистиш кораба, скоростта му пада с 3 – 5 възела. А тази случка, в този занаят, можеше да се окаже разликата между богатството и мизерията, между живота и реалната възможност да се окажеш на неправилният край на въжето.

         По тези води вече не плаваха само търговски кораби. На Карибите нещата малко се успокояваха. Техни Величества, владетелите на Англия, Франция, Испания, Португалия и Холандия започнаха да заделят по някой и друг военен кораб за охрана на морските пътища и в Индийският океан. Морската търговия по неговите брегове ставаше все по – мазна и сочна.

         Французинът повика шест от най – верните си хора и дългата лодка, натоварена с всичко за 2 – 3 дневна експедиция се отправи към заливчетата под споменатите вулканични скали. Плюс въжета и куки за катерене. Животинският му инстинк за който стана дума преди малко, му бе подсказал още нещо много важно. Не може да криеш всичките си съкровища по един и същ начин. Прилив – отлив, пещера или дупка, и все близо до брега. Колкото е по голямо съкровището, толкова повече внимание трябва да му се отдава.

         И тези хиляди тонове магма, на стотици метри над прибоя не му даваха мира. Успокои се чак на втория ден. След идиотско сечене с мачетете, пълзене, лазене и катерене, най – накрая се изправи на ръба на заветната канара. Огледа се наколо, и нито за миг не съжали за прахосаната енергия и загубено време. На където и да погледнеше виждаше наситеното зелено на тропическата джунгла. В ляво масивно го наблюдаваше остров Силует. Зад Силует плахо надничаше Северния остров. От тази височина се виждаше чак до остров Арид, Прале и двамата братовчеди – Кузин и Кузен. Малкото островче след Гласи гордо развяваше няколкото си обрулените от мусоните палми. От него до Бо Валон се редуваха малки девствени плажчета и навъсени, разтърсвани от всяка вълна скали и огромни, закръглени от вековете канари. И този безумен блясък на дългия плаж. Облаците се бяха разотишли и кристалния лазур на небето над него, нежно милваше притихналите вълни. Пясъчното дъно под неестествено чистата вода прозираше с най – чистият изумруд който оня, горе, бе създал.

         През своя не особено дълъг живот Лавазьор бе видял доста неща. Той определено, не бе най – религиозния човек на земята. Но пред дверите на този райски пейзаж, погледна нагоре. После се огледа и видя спътниците си. Също онемели от вида на това, което нямаше начин да видят след смъртта си. Бяха причинили толко страдание, зло, болка и кръв, че пътят им бе надолу. Само надолу! Там където и деветте кръга щяха да са само началото!

         Единствено тяхното присъствие го възпря да не извика с пълен глас това, което си помисли:

         „Ей ти, ако те има и си горе! Не знам още колко ще ме има по тези морета. Но ако доживея старини, тук ще дойда, да умра! Обещавам!”

          И това бе причината да скрие най – голямото плячкосвано, някога от пират съкровище тук. Близо до мястото на което стоеше в момента.

         Но самото място му бе подсказано по най – необичайният начин.

         След като с отворено сърце и пълни очи попиха тази докосната от бога, неземна красота, седнаха да починат. От някаква кошница се материализираха хляб, солено месо, пушена кокошка, плодове и задължителната бутилка ром. Още не бяха посегнали към нея, когато странно и все по – усилващо се пърхане обхвана въздухът около тях. Вдигнаха очи и видяха огромно ято прилепи да прелита наблизо. Летящите мишки направиха волен кръг и се насочиха към тях. Прелетяха отгоре им и изчезнаха в гъстият храсталак.

         Хвърчащите гадини ги облетяха само на 2-3 метра и можеха ясно да видят острите зъбати муцунки, хищните нокти на провесените крачета и ръбестите крила.

         Единият посегна към пистолета си, но Оли рязко го спря.

         - Стой, не стреляй!

         Оня се подчини с неудоволствие.

         - Само ще ни развалят хубавата закуска.

         Капитанът вдигна ръка.

         - Видяхте ли от къде долетяха?

         Другият от пиратите, чиято физиономия се различаваше от тази на току що прелетелите прилепи само по липсата на половината зъби изфъфли:

         - От ония храсти.

         Оли проследи ръката му и понечи да се запъти натам. Обзе го единственото правилно предположение, какво щеше да открие  зад гъстия шубрак. Но ако „я” откриеше и „тя” ставаше за скриване на съкровище, щеше да се наложи да изпозастреля шестимата си придружители. Деяние, което определено не му се наравеше. Все пак бяха от най – приближените му. Не че това би го спряло, но колкото кървав и мракобеснически да беше занаятът му, все пак имаше железни правила: Не можеш току така да трепеш екипажът си!

         За това реши да отклони разговора.

         - От онези храсти ли излезоха?

         - Май от там бе, капитане! – каза полузъбия и реши да провери въпросът.

         Лешояда го спря с ръка.

         - Абе, я ги остави тези гадини! Дано не се появат отново! Ще ни развалят хубавия пикник.

         Всички се съгласиха.

         Когато приключиха и слънцето застана точно над тях, дойде време да се връщат на кораба. По лесно бе да се каже отколкото да се направи. Катеренето винаги е по – лесно от спускането. Особено след солидна доза ром.

         Последен тръгна капитана. Подхвърли им, че иска да се обелекчи. Когато онези изчезнаха зад завесата от жилав бамбук и сплетени лиани, той бързо тръгна към набелязаните храсталаци. С помощта на острата сабя бързо си проправи път напред, като много внимаваше да не се подхлъзне. Но веднага след първите няколко ярда изсечена зеленина земята се изравни и гората разреди. След още 30 фута усети някакъв хлад и мириз на застояло. Течението и миризмата идваха от някаква скала, обилно покрита с пълзящи растения. Лешояда се приближи, клекна и бавно с върха на сабята си размести зелената маса.

         От директен сблъсък го спаси само мъдрото му решение да се наведе. Стотици бясно махащи с крила прилепи изскочиха от зейналата дупка. Черното торнадо с остър писък и цвърчене се понесе навън и се скри зад най - близките дървета. Когато и последната гадина изчезна, Лавазьор внимателно се надигна и с един  замах изсече зелената завеса. Инстинктът му не го излъга. Стоеше на входа на пещера, която обещаваше тайнственна бездънност и абсолютна неоткриваемост. Кой би очаквал, че пират ще крие съкровището си на стотици метри над морето. Дълбоко в планината, далеч от приливите и отливите.

         Трябваха му само десетина минути за да проучи, осъзнае и оцени изключителната важност на своето откритие. Най – интересното бе, че когато навлезе на 30 – тина ярда навътре, толкова колкото позволяваше прецеждащата се дневна светлина, освен влажният полъх чу далечен тътен. Бавен, глух и ритмичен. От разбиващи се вълни. Но разбиващи се в затворено пространство, не на морският бряг. Явно пещерата продължаваше почти отвесно надолу и излизаше в океана, някъде далеч под нивото на водата.

         На излизане пак погледна нагоре. Този път нищо не каза. Работата беше ясна!

         Тук щеше да скрие ГОЛЯМОТО!