Пиратска история на Сейшелските острови - част първа

Не знам дали разбрахте, но аз също така и пиша.

Нека долното да е нещо като зарибяване.

ако дойдете на курсовете, ще има още много да научите и преживеете!

Злато, страст и кръв под Южният Кръст

Пиратска история на Сейшелските острови

За улеснение на читателите, всички райони, държави и местности ще бъдат споменавани с настоящите си имена

 
Оливие Лавазьор

 

 

         Тежката котва глухо тупна на пясъчното дъно. От горната палуба на елегантната бригантина капитан Лавазьор с престорена ленивост нареди:

         - Оставете я да легне по течението и пригответе за спускане дългата лодка.

         Тази команда, общо – взето бе ненужна. От момента, в който с курс север – североизток подминаха остров Дезрош, най – южния от архипелага Амирантес, цялата банда бе готова за този момент. Знаеха, че ще е трудно, тежко и неудобно. Но във всички подобни случаи работата се вършеше с неподправено удоволствие. Това нямаше да им е първото разтоварване на заграбено съкровище. Със своя капитан го бяха правили вече седем пъти. И все по северните острови на Сейшелският архипелаг.

         - Никога по повече от едно съкровище на един остров! - мъдро съветваше французина. Но добавяше: - Освен ако островът не е достатъчно голям.

         Разбира се, можеха да го заровят и скрият на Мадагаскар или на Сент - Мари –  80 километра изваяна от боговете земя.

         Но Мадагаскар, въпреки огромните си разстояния, изобилието от удобни и защитени заливчета и девствени плажове, все пак беше населен. С население колкото любопитно, толкова и крадливо. На тези ширини и на този чист въздух, кораб можеше да се забележи от 15-20, дори и 30 мили. Ако си се покатерил на някоя висока скала, разбира се. А Мадагаскар, определено, не се славеше с особено равнинен релеф. Колкото до Мари – Луиз, само за няколко години се бе превърнал в любимо свърталище на  кой, от къде му дойде на ум да се занимава с този древен занаят – пиратството.

         Коморските острови също бяха опция. Но малките им размери, ниският ланшафт и наличието на туземци с доста неопредален произход и религия, правеха криенето на съкровища доста необмислена постъпка.

         Преди години капитан Белами - една друга легенда в този занаят, с когото дълго плячкосваха къде какво им падне из Карибите, го покани на обяд. Капаците на задните, богато инкрустирани илюминатори бяха вдигнати и свежият хлад на септемврийският бриз свободно обхождаше просторната кабина.

         Към края на обяда, към който ще се връщаме доста често, старият вълк изчака Оли, леко да се уригне и извини. По тези ширини, този ритуал бе задължителен. Показваше признателност и благодарност за добрата храна, споделена на масата.

         Белами също последва обичая и тежко се облегна на масивния стол.

         - Оли! – По близките му приятели го наричаха така. Но това обръщение горещо не се препоръчваше да се използва ако познавате Оливие „Лешояда” Лавазьор за по – кратко от две години. Известно количество новобранци си бе загубило главите в старание за фриволно фамилиарничене. - Доколкото разбирам си получил заповед от двореца да се прибираш във Франция.

         Лавазьор бавно потърка десният си клепач. От едно известно време левия не го слушаше. Миналата година, синът на някакъв търговец, чийто кораб току-що бяха взели на абордаж, реши да се прави на герой. Наистина, беше два пъти по-едър от Оли. Единствено пъргавината и отличната ръкопашна подготовка, която бе придобил в Армията и Флота, спаси главата му. Но острието на другата сабя резна левият чу клепач и леко засегна очната ябълка. Болката не беше толкова голяма за да попречи на освирепялият от това своеволие Оли да съсече самозабравилият се нахалник. И всички останали пътници и екипажа. Смъртта бе отложена само за седемте жени и четирите девойки. Няма да споменаваме възрастта им – за да не омерзаеме това, общо - взето  придържащо се към историческата истина четиво. Отложена точно с толкова, колкото бе необходимо да им се изреди целият екипаж. По няколко пъти. След три дни, за да не цапат ножовете си, живи ги хвърлиха на надушилата обилна вечеря глутница свирепи акули.

         След години капитан Роджър създаде, ако така може да го наречем „Морален кодекс на пирата” и изнасилването се забраняваше най-строго. Наказваше се със смърт или изоставане на безлюден остров – което си беше едно и също.

         Повдигането на клепача бе последвано от тежка въздишка.

         - Има такова нещо. - бавно отговори Лешояда. Искат да се прибера с всичките си кораби, плячката и екипажа. Войната свърши и това е обща заповед до всички корсари.

         С престорено внимание, другия капитан заразглежда ноктите на дясната си ръка.

         - Защо ми се струва, че нова не те изпълва с възторг?

         - Възторг ли? – раздразнено се изсмя Оли. Как ме виждаш във военна униформа? Под устав и да се подчинявам  на някой, който вижда морето само от прозореца на кабинета си?

         - Но ти, нали точно от там си тръгнал? Всичките ти умения – морски, навигационни и военни са от службата ти при краля?

         - Това е факт, който никога не съм отричал.- малко нервно отговори Лавазьор. – Но на тебе ли трябва да обяснявам каква е разликата между редовната служба и нашия занаят. Нямаш началници, взимаш сам решения...

         - И не на последно място, работиш и печелиш само за себе си.- прекъсна го Белами.

         - Точно така! На всичкото отгоре искат да декларирам цялата плячка, която съм събирал последните три години.

         - И да ти вземат половината. – като ехо допълни мрачната перспектива англичанина.

         - Няма да стане! – рязко отбеляза Оли. Повъртя ножът в ръцетте си и бавно попита:

         - ОК, приятелю, ти на мое място какво би направил?

         Другият пресуши кристалната, пълна с ароматно бяло вино от южните склонове на Франция чаша, и каза:

         - Оли, виж сега! Първо, аз служа на друг крал. Ние англичаните знаем, че по дипломатичаска традиция, този мир няма да изтрае дълго. Лордовете все ще измислят някакви интереси на короната, и ще намерят с кой да се заядат. Така че, за нас работа все ще се намери. Докато вие французите, как да го кажа, сте доста по – ограничени откъм морски амбиции. Второ, струва ми се, че ако откажеш да се подчиниш и прибереш корабите си и екипажите във Франция, тук по Карибите ще ти стане малко тясно. Да оставим другите, но и твоите хора ще започнат да те притесняват. За това исках да чуя дали имаш някакви планове и да видя, аз с какво мога да ти помогна.

         Лешояда почеса левият си клепач и каза:

         - Остава ми окончателен разговор с екипажа, но общото настроение е да продължим занаята. Очевидно е, че тези води ще станат малко теснички за нас. За това мисля да започнем набези по западно – африканското крайбрежие. Да видим какво може да плячкосаме от пристанищата и корабите със стока и роби. От там – през нос Добра Надежда да се установим на Мадагаскар. Пък и знаеш, че Индийският океан не е толкова опасен като Адриатическия.

-                                                                                                                                                                                                                  - Вярно е! – съгласи се англичанина. – Чувал съм, че там вълните са по – малки, по – дълги и по - плоски. Циклони и тайфуни има само на ширините на Мавриций и Реюнион. И чак горе към  Малайзия и Китайско море.

-                                                                                                                                                                                                                  - Е, - весело разпери ръце Лешояда.- Чак до там нямам намерение да плавам.

-                                                                                                                                                                                                                  - Не ти и трябва. – компетентно отбеляза Белами. – Стига ти да се въртиш около Мозамбикският канал и на линията Сингапур – Южен Мадагаскар.

-                                                                                                                                                                                                                  Лавазьор се замисли. Плановете му бяха точно такива. Но да се изхвърля пред по – възрастният си колега, учител и ментор бе крайно непочтително.

-                                                                                                                                                                                                                  -Белами, прятелю, благодаря ти за съвета. Точно така ще направя.

-                                                                                                                                                                                                                  Погледът му се измести към хоризонта, където след около час слънцето щеше да се скрие зад девствената джунгла на Тортуга.

                            - Много бих се радвал, ако преди отплаване ми гостуваш на галерата.

                            Старият морски вълк тежко се изправи.

         - Благодаря ти за поканата! Наистина имаме още за много неща да си говорим. Но утре при първи прилив вдигаме платна за Куба. Нещо става по източното крайбрежие на Северна Америка. Доколкото надушвам работата върви към независимост на седемнайсете щата и искам да съм там. Има ли война – ще има работа и за нас. Оръжие, контрабанда – знаеш упражнението. – замисли се за миг и добави. -  Но ще ми позволиш ли още един – два съвета?

         - Разбира се! От теб винаги...

                            Белами го изгледа с неудобство.   

                            - Извинявай, че ще прозвучат малко като наставления, но в нашият занаят нищо не трябва да се оставя на случайността.

         - Разбира се! – съгласи се Оли

         - И така! Ако съм на твое място, първата ми работа ще е да сменя галерата с някоя по – бърза и маневрена бригантина или слууп.

         Оли кимна.

         - Второ, имай впредвид, че отказът ти да се върнеш във Франция ще ядоса много хора. Хора на доста високо ниво и хора, които не забравят подобни своеволия. А не знаеш, дали след години няма отново да опреш до тях.

         „Дано не се налага!” помисли си Лешояда. Той сам не знаеше, че точно това, след време щеше да го качи на въжето.                   

         - И трето! – старият морски вълк бръкна в шкафа с карти и извади два свитъка. Разтвори ги на края на голямата маса и заби пръст в средата на едната.

         - Миналата година попаднахме на португалски кораб с роби. Знаеш как е...тях продадохме, двама от екипажа се присъединиха към нас. Останалите – под ножа... Та португалците преди около сто години имали някакъв мореплавател – Васко да Гама.

                   - Мисля, че го споменаваха във флотската академия...

                   - Та той пръв открил тези острови. Наричат ги Сейшелски...

                   - Само съм чувал за тях.

         - Няма значение. Тази карта, първата, е копирана от оригинала – на да Гама. А тази, втората. – той разгърна и вторият свитък . – е португалска адмиралтейска карта. Както виждаш, много по – подробна е.

         - Както ти казах, чувал съм за тях. Но също така, че там живеят само 150 – 200 човека...

         - Нали точно за това говорим? – назидателно го изгледа стария вълк.

          Лавазьор премигна със здравото си око и промълви:

         - Не разбирам..

        - Приятелю! – потупа го по рамото големия англичанин. Когато дойде време да си криеш плячката, къде предпочиташ, да го правиш? Някъде където могат да те видят, или на място, което само ти си знаеш, и няколко нещастника, които ще закопаеш заедно със златото.

        

         Бяха изминали три годинини от този разговор и Оливие „Лешояда” Лавазьор въобще не съжаляваше, че е послушал по – възрастният си колега.

         Поне за някои неща...

         Още преди да се стъмни бяха приготвили малката клада в дъното на обраслото с кокосови палми заливче. Целта беше, когато падне нощта, дългата лодка с натовареното съкровище по –лесно да се ориентира. Те така или иначе щяха да направят доста курсове. И цялото невероятно богатстно на португалските големци щеше да бъде стоварено през нощта. Самото скриване щеше да започне сутринта.

         Лешояда бе изпратил другите си два кораба да охраняват операцията. Единият бе отпуснал платна между Махе и Силует за да наблюдава южните и западните води. Вторият бе закотвен пред малкото островче северно ог Гласи.

         Но и трите кораба имах пряка видимост помежду си. Ако се появеше непредвиден натрапник, сигнализацията щеше да бъде мигновенна. Със съответните действия... Пак храна за акулите.

         Предишните пъти бе крил съкровищата си на Ла Диг, Фелисите и Силует. Беше си направил труда да се завърти и около остров Арид. На места скалите бяха толкова непристъпни, че се наложи да монтират импровизирана лебедка за да спуснат тежките дървени сандъци в дълбоката пещера, чийто вход приливът толкова добре прикриваше. Е, наложи се на финала да нахвърлят и доста камъни. Първо, за да скрият по – добре входа на пещерата, и второ, да затъпят миризмата, която само след няколко дни щеше да се понесе от тримата нещастни негри, които взеха дейно участие в заключителната фаза на мероприятието.

         Лешояда си имаше собствени критерии. За въпросната фаза подбираше тези, които му бяха най – противни и несъмпатични. Но верен на галската си лукавост, нареждаше на екипажа да се отнася малко по – добре с тях. Екипажът от своя страна знаеше номерата му, и седмици преди да се закопае поредното съкровище клетите чернилки се чувстваха едва ли не част от престижното братство. Получаваха нови дрехи, по – добра и обилна храна...И задължителните златни обеци. Единственото до което им се отказваше достъп, бе оръжие. Обещаваха им го за „понататък”. Процедурата бе до болка позната. „Избранниците” под зоркият поглед на капитана послушно и ентусиазирано подреждаха дузините сандъци, ковчежета и бали с ценни платове. Накрая, в зависимост от размерите на пещерата или изкопаната дупка, само за секунди прегръщаха съкровището или посечени или с куршум в главата.

         Останалите главорези чинно изчакваха капитанът им да се качи в дългата лодка и без много коментари се връщаха на чакащия кораб.

         Случаят с португалското съкровище беше малко по – особен. Лешояда, като всяка хищна креатура притежаваше животински инстинкт. Та този инстинкт, му подсказваше, че подобно невероятно съкровище заслужава доста по – специално внимание по отношение на скриватнето.

         Още преди години когато за пръв път прекара корабът си между главния остров Махе и мъничкия Терез, пред него се откри неописуемата прелест на залива Бо Валон. Покрай Монт Матупа свиха на дясно и капитанът даде нареждане да се движат по – близо до брега по посока на кристалните и девствени плажове в далечината. За щастие разстоянието до брега бе достатъчно за да избегнат коварната подводна скала затаила се само на няколко фута под водата. Видяха я навреме, заобиколиха я, отбелязаха я на своята карта и доста по – внимателно продължиха напред. Лавазьор може да ползваше само едното си око, но от този факт въоще не следваше, че ползва половината си зрение. Той веднага забеляза малките скътани заливчета, дивата тропическа растителност и огромната необрасла скала точно над плажовета на  Бел Омбр. Животинското отново се обади, и той си обеща един хубав ден да се покачи на тези хиляди тонове вулканична маса.

         Покачването се случи на следващият път. Пак бяха плячкосали 10 – тина кораба и пак се наложи да крият всичките тези сандъци, ковчежета, бурета и безкрайни топове ценни платове. Тогава остави част от екипажа на плажа. Зажаднелите за твърда почва под краката си пирати с диви викове забиха лодките в ослепителният пясък. Придърпаха ги по – навътре за да не ги отнесе приливът, и оставиха двама – трима да ги наглеждат. И се втурнаха в тропическата гора. Трябваше  да се попълнат запасите от вода и храна. Малкото поточе, което услужливо се спускаше от планината над Бо Валон щедро им предложи своята бистра свежест. Банани, папая, манго, лимончета, кокосови орехи имаше в изибилие. Откъм дивеч бе по – скромно, но пък за сметка на това огромните костенурки и врящата от тропическа риба вода попълниха този пропуск и щедро разнообразиха менюто.

         Шепата туземци все още населяваха източната част на острова и не се наложи да се пролива невинна кръв. Плахите подмятания, че можеха да намерят някоя надарена креолка, веднага бяха замразени.

         - Когато се върнем на Мари – Луиз, оправяйте колкото искате жени! Тука сме по работа! – Лешояда Оли бе кратък и ясен. Възражения, както се досещате нямаше.

         Когато след два дни се върна от поредното закопаване на остров Фрегат, времето нещо се поразвали. Явно някъде около Мадагаскар вилнееше циклон и неговата опашка шибаше Сейшелите.

         Вълните не бяха високи. Но сивото навъсено небе им даваше оловен оттенък. Вятърът бе под 20 възела и отнасяше гребена само на деветата вълна. На няколко пъти изшиба типичният тропически дъжд, но той беше предвиден и хората, по корабите и на брега останаха относително сухи.

         На връщане от Фрегат, още щом подминаха опасните подводни скали между Гласи и Бо Валон, здравото око на французина се впи във вулканичните скали. Той бавно огледа хризонта, облаците над себе си и усети вятъра. Разбра, че в близките 3-4 дни времето няма да им даде попътен вятър. За това нареди два от корабите да остана на стража, а третия да се докара на брега при прилив. Да се завърже и укрепи. Отливът бе почти два метра, така че предоставяше отлична възможност да се почисти дъното му. След него и другите два кораба щяха да минат по редът си. Още от Карибите знаеха, че най – добрият начин за почистване на корабно дъно от миди, водорасли и раковини бе с обвивката на кокосов орех. Колкото по – стар, толкова по – добре. А по плажа буквално се спъваха в тях. Пиратите се заеха с тази досадна но изключителна важна работа. В топлите води по тези ширини, ако два – три месеца не си чистиш кораба, скоростта му пада с 3 – 5 възела. А тази случка, в този занаят, можеше да се окаже разликата между богатството и мизерията, между живота и реалната възможност да се окажеш на неправилният край на въжето.

         По тези води вече не плаваха само търговски кораби. На Карибите нещата малко се успокояваха. Техни Величества, владетелите на Англия, Франция, Испания, Португалия и Холандия започнаха да заделят по някой и друг военен кораб за охрана на морските пътища и в Индийският океан. Морската търговия по неговите брегове ставаше все по – мазна и сочна.

         Французинът повика шест от най – верните си хора и дългата лодка, натоварена с всичко за 2 – 3 дневна експедиция се отправи към заливчетата под споменатите вулканични скали. Плюс въжета и куки за катерене. Животинският му инстинк за който стана дума преди малко, му бе подсказал още нещо много важно. Не може да криеш всичките си съкровища по един и същ начин. Прилив – отлив, пещера или дупка, и все близо до брега. Колкото е по голямо съкровището, толкова повече внимание трябва да му се отдава.

         И тези хиляди тонове магма, на стотици метри над прибоя не му даваха мира. Успокои се чак на втория ден. След идиотско сечене с мачетете, пълзене, лазене и катерене, най – накрая се изправи на ръба на заветната канара. Огледа се наколо, и нито за миг не съжали за прахосаната енергия и загубено време. На където и да погледнеше виждаше наситеното зелено на тропическата джунгла. В ляво масивно го наблюдаваше остров Силует. Зад Силует плахо надничаше Северния остров. От тази височина се виждаше чак до остров Арид, Прале и двамата братовчеди – Кузин и Кузен. Малкото островче след Гласи гордо развяваше няколкото си обрулените от мусоните палми. От него до Бо Валон се редуваха малки девствени плажчета и навъсени, разтърсвани от всяка вълна скали и огромни, закръглени от вековете канари. И този безумен блясък на дългия плаж. Облаците се бяха разотишли и кристалния лазур на небето над него, нежно милваше притихналите вълни. Пясъчното дъно под неестествено чистата вода прозираше с най – чистият изумруд който оня, горе, бе създал.

         През своя не особено дълъг живот Лавазьор бе видял доста неща. Той определено, не бе най – религиозния човек на земята. Но пред дверите на този райски пейзаж, погледна нагоре. После се огледа и видя спътниците си. Също онемели от вида на това, което нямаше начин да видят след смъртта си. Бяха причинили толко страдание, зло, болка и кръв, че пътят им бе надолу. Само надолу! Там където и деветте кръга щяха да са само началото!

         Единствено тяхното присъствие го възпря да не извика с пълен глас това, което си помисли:

         „Ей ти, ако те има и си горе! Не знам още колко ще ме има по тези морета. Но ако доживея старини, тук ще дойда, да умра! Обещавам!”

          И това бе причината да скрие най – голямото плячкосвано, някога от пират съкровище тук. Близо до мястото на което стоеше в момента.

         Но самото място му бе подсказано по най – необичайният начин.

         След като с отворено сърце и пълни очи попиха тази докосната от бога, неземна красота, седнаха да починат. От някаква кошница се материализираха хляб, солено месо, пушена кокошка, плодове и задължителната бутилка ром. Още не бяха посегнали към нея, когато странно и все по – усилващо се пърхане обхвана въздухът около тях. Вдигнаха очи и видяха огромно ято прилепи да прелита наблизо. Летящите мишки направиха волен кръг и се насочиха към тях. Прелетяха отгоре им и изчезнаха в гъстият храсталак.

         Хвърчащите гадини ги облетяха само на 2-3 метра и можеха ясно да видят острите зъбати муцунки, хищните нокти на провесените крачета и ръбестите крила.

         Единият посегна към пистолета си, но Оли рязко го спря.

         - Стой, не стреляй!

         Оня се подчини с неудоволствие.

         - Само ще ни развалят хубавата закуска.

         Капитанът вдигна ръка.

         - Видяхте ли от къде долетяха?

         Другият от пиратите, чиято физиономия се различаваше от тази на току що прелетелите прилепи само по липсата на половината зъби изфъфли:

         - От ония храсти.

         Оли проследи ръката му и понечи да се запъти натам. Обзе го единственото правилно предположение, какво щеше да открие  зад гъстия шубрак. Но ако „я” откриеше и „тя” ставаше за скриване на съкровище, щеше да се наложи да изпозастреля шестимата си придружители. Деяние, което определено не му се наравеше. Все пак бяха от най – приближените му. Не че това би го спряло, но колкото кървав и мракобеснически да беше занаятът му, все пак имаше железни правила: Не можеш току така да трепеш екипажът си!

         За това реши да отклони разговора.

         - От онези храсти ли излезоха?

         - Май от там бе, капитане! – каза полузъбия и реши да провери въпросът.

         Лешояда го спря с ръка.

         - Абе, я ги остави тези гадини! Дано не се появат отново! Ще ни развалят хубавия пикник.

         Всички се съгласиха.

         Когато приключиха и слънцето застана точно над тях, дойде време да се връщат на кораба. По лесно бе да се каже отколкото да се направи. Катеренето винаги е по – лесно от спускането. Особено след солидна доза ром.

         Последен тръгна капитана. Подхвърли им, че иска да се обелекчи. Когато онези изчезнаха зад завесата от жилав бамбук и сплетени лиани, той бързо тръгна към набелязаните храсталаци. С помощта на острата сабя бързо си проправи път напред, като много внимаваше да не се подхлъзне. Но веднага след първите няколко ярда изсечена зеленина земята се изравни и гората разреди. След още 30 фута усети някакъв хлад и мириз на застояло. Течението и миризмата идваха от някаква скала, обилно покрита с пълзящи растения. Лешояда се приближи, клекна и бавно с върха на сабята си размести зелената маса.

         От директен сблъсък го спаси само мъдрото му решение да се наведе. Стотици бясно махащи с крила прилепи изскочиха от зейналата дупка. Черното торнадо с остър писък и цвърчене се понесе навън и се скри зад най - близките дървета. Когато и последната гадина изчезна, Лавазьор внимателно се надигна и с един  замах изсече зелената завеса. Инстинктът му не го излъга. Стоеше на входа на пещера, която обещаваше тайнственна бездънност и абсолютна неоткриваемост. Кой би очаквал, че пират ще крие съкровището си на стотици метри над морето. Дълбоко в планината, далеч от приливите и отливите.

         Трябваха му само десетина минути за да проучи, осъзнае и оцени изключителната важност на своето откритие. Най – интересното бе, че когато навлезе на 30 – тина ярда навътре, толкова колкото позволяваше прецеждащата се дневна светлина, освен влажният полъх чу далечен тътен. Бавен, глух и ритмичен. От разбиващи се вълни. Но разбиващи се в затворено пространство, не на морският бряг. Явно пещерата продължаваше почти отвесно надолу и излизаше в океана, някъде далеч под нивото на водата.

         На излизане пак погледна нагоре. Този път нищо не каза. Работата беше ясна!

         Тук щеше да скрие ГОЛЯМОТО!