Пиратски съкровища на Сейшелите - част втора - Гоа

 

 ГОА

         Май същият онзи Васко да Гама, който пътьом и между другото бе открил Седемте сестри, наречени по – късно Сейшелски острови, бе първият португалец зърнал западната индийска перла Гоа. Като мореплавател и авантюрист набързо огледа обстановката. Не намери нищо чак толкова интригуващо и интересно, заби бялото знаме със синият кръст и изду платна на юг. В търсене на нови територии за техни Кралски Величества в Лисабон.

 

 
  Португалският флаг по времето, когато са се развивали описваните събития.

         Това се бе случило преди доста години. Около 150. Техни величества – и преди и сега, знаеха, че е безумно да се мисли за подчиняване на целият индийски субконтинент. Колкото и примитивни, колкото и миризливи да бяха тукашните, все пак цивилизацията им бе доста старичка.

         За това заръката свише бе колонизацията да не залага много – много на териториалните активи, а да се концентрира върху нещо по - лъщящо, блестящо и лесно преносимо.

         Короните добре знаеха, че са с доста гърди зад източните си съседи – испанците. Последните използваха всички методи, даващи им предимство чрез огъня, меча и корупцията. И ефективно, безмилостно и през реки от кръв, в долната Америка пълнеха галеон след галеон.  Със злато, сребро, скъпоценни камъни, и краен получател кралският дворец в Мадрид.

         Колко от тези претъпкани корита достигаха до своя адресант е отделен въпрос. За това е и настоящето писание, за да хвърли известна светлина върху споменатия въпрос.

         Та в далечен Лисабон гледаха всячески да компенсират тягосното и унизително изоставане. Индия бе доста далеч за пращане на постоянни морски единици. За това най – логичното се развиваше по план и следваше своят неумолим ход.

         Църквата, къде с морков, къде с тояга успя да омае доста голяма част от полуголите и рядко къпещи се туземци. Богатите сахиби вденаха, че това е едно необходимо зло, и къде доброволно къде – не, даряваха по някоя и друга нищожна част от бездънните си съкровища.

         Така че, не отне повече от 10 - 15 години / за онова време, това си е яко постижение/ за да може новата катедрала да стане любима атракция на местния плебос.

         Сахибите между другото, малко късно се усетиха с какви простотии португалските мисионери пълнят главите на наивните им подопечни.

         Но когато един от баш баровците се забърка с дъщеричките на водач на слонове от съседното село, работата стана дебела.

         На служителят божи хич не му пукаше, какво е правил с двете 10 – годишни близначета дебелия шопар. Фактът, че едното бе умряло от спонтанен кръвоизлив, също му беше през расото. Все пак имаше някакви смътни спомени от редовните им посещения в катедралата. С баща им и цялата фамилия. Последната май включваше половината село.

          Но служителят божи силно се впечатли, че раздираният от мъка баща се обърна първо към него. Пък и къде другаде да отиде? Така наречените „органи на реда” получаваха парите си от въпросната прислойка. Която, от само себе си се подразбира, включваше и дъртия перверзник.

         В този мързелив, късен следобед /при него всички следобеди бяха такива/, последния блаженно се излежаваше между масивните колони на откритата веранда. Да описваме дебелите възглавници, отрупаната маса, полуголите хубавици на малко по – нормална възраст, дузината безшумни слуги, седемте гавази с пушки, саби и помпозно – кичозни униформи е излишно и безмислено. Да не забравим и двамата черни кльощавела, които монотонно клатеха огромни витрила от някаква птица на изчезване.

         Важното е, че в далечния край на маникюрираната ливада се появиха бащата и попа.  Следвани от една доста внушителна тълпа, може би цялото село на злощастното, вече мъртво девойче.

         Няма да влизаме в подробности около това, как се развиха събитията в следващите два часа. Само ще споменем, че след като дебелия и попа си размениха по няколко думи на ухо, тълпят която иначе беше доста войнствено настроена, се оттегли към набързо разгръщащите се направо на тревата покривки. Те бързо се покриваха с всички видове месни, безмесни, морски, сухоземни и фърчащи неща и същества. Надлежно подправени и минали през подходяща топлинна обработка.

         На сахиба, попа и бащата бе поднесено отделно и усамотено.

         Слугите бяха още по – безшумни. А клоуните с пушките и сабите заеха права разделителна позиция между тримата преговарящи и онези край покривките. Те пък от своя страна здраво наблегнаха в дегустирането на всичко което ставаше за ядене и пиене. Накрая малко от тях помнеха за какво бяха дошли.

         Оттатък, при тримата нещата тръгнаха на висок тон. След няколко минути и още толкова поклони и теманета, разговорът излезе от емоционалното и навлезе в рационалното. С всичките му там баламосвания, надлъгвания и пазарлъци.

         Някъде надвечер, преди червено кълбо да се гушне зад линията на безкрая, нещата бяха уредени както следва:   

         - на другият ден, съсипания от мъка баща получи цял сандък, среден размер с неща лъщящи, блестящи и лесни за пренасяне.

         - попа, за посредническата и умиротворитена мисия – същата комбинация, но в сандък с няколко идеи по – малък.

         От своя страна дъртият нерез едва дочака другите двама да напуснат безсрамното му по размери имение. Извика шефът на частната си армия и даде заповед.

         След една седмица всичките сахиби от съседните райони бяха поканени на обилна гощавка – при закрити врати.

         Резултатът от гощавката със статут на конференция, и финал на оргия бе ясен.

         Тия попове, за съжаление, бяха придобили много власт, и трябваше да се съобразяват с тях. Добрата новина бе, че и те си имат цена. И намазняците с охота щяха да я заплатят за да ги имат на своя страна.

         Вярата в кръста и в някакъв смръдльо, когото го били ковнали на дръвцето, изискваше подчинение. Подчинение на точно тези, които разправяха врели – некипели за онзи – ковнатия. Попа го знаеше, научиха го и сахибите. От този момент нататък божият служител бе горещо канен и желан гост в безбрежните им дворци. От този момент нататък подземията на катедралата зопочнаха да стават теснички за сандъци и сандъчета във всякакви размери. От този момент нататък решаването на проблемите прие обратен знак.

         Решаваха се не в дворците, а в селата. Да си богат е дар божи, да си беден е наказание свише. За това си го понасяй надлежно!

         При най – малкият повей на нещо нередно, попа, а и другите след него слизаха сред народа за да му обяснят колко е виновен в своето недоволство. Че бог ги наказва, че трябва да се мълчи и търпи. Че гневът божи е свещен и не трябва да се предизвиква.

         И народът, нали си е наивен, тъп и глупав вярваше на всичките тези простотии.

         Лошото е, че и много от поповете вярваха. Но въпросът не стоеше така за Негово Величество вице – краля на Португалия Франсиско Хосе де Сампаьо е Кастро и Архиепископа на Гоа Инасио де Санта Тереза. Те благославяха денят, в който обругания баща  се бе обърнал за помощ към главата на зараждащата се католическа енория. От тогава бяха минали доста години, има – няма 100 – тина. Но златната, и в прекия и в преносния смисъл връзка между поповете и сахибите бе укрепвала с всеки изминат ден.

         Те знаеха, че половината от това, което в момента се товареше на тежката галера е предназначено за краля и църковните велможи в Лисабон. Но на толкова хиляди километри, кой в двореца и кой в сараите на величествената катедрала знаеше – „половината” на колко?

         При разтоварване винаги присъстваха техни представители. Но срещу ковчеже среден размер, кой знае защо, все си намираха някаква работа.